Добър вечер

[изгубеният рай]

У ДОМА

... И пак онази стряха, вита, ясна...
И пак над нея оня заник тих...
И пак тъй вечерта смирено гасне,
тъй както в Дебеляновия стих.
Но вече тук живеят чужди хора.
И камъчето, хвърлено в нощта,
днес не отваря малкия прозорец...
... Да, аз се губих дълго по света.
Къде ли не замръквах с пътя свирещ!
Къде ли не намирах друг свой дом!
А моят чакал, чакал... най-подире
ми отмъстил за всичко мълчешком.
Завинаги вратата си затворил.
И аз пред прага мълком се теша,
че вишната, отсечена от двора,
е оцеляла в моята душа.

                  Дамян Дамянов

[изгубеният рай]

Защо е нужно да ме унижиш,
за да повдигнеш свойто самочувствие?
Нали и ти си като мене жив
и уязвим? И аз не съм Исуска.

Знам как човек докарва се до плач.
Но чуждите сълзи са жалка жетва.
В мига, във който стана твой палач,
аз ще призная, че съм твоя жертва.

                                          Н.Захариева


Публикациите са слети: 28.10.2014г 19:07ч
         Парадокс

Вървях през луда радост и лют гняв,
през жежка обич и мъртвешка хладност.
Задържаха ме със прегръдки прав
и от шамари не можах да падна.
Приспивно ме люля в зъл скут мълва,
ръка любовна смля ме като лапа.
И от милувни нокти прокървял,
и от целувки юдини изхапан,
вървя днес, оживял от смърт. Коя
по ред е, ги обърках. Нямат чет те.
От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.
По раните другарите броя,
по белези от устни - враговете.

                                      Д.Дамянов


Публикациите са слети: 28.10.2014 19:54
         Парадокс

Вървях през луда радост и лют гняв,
през жежка обич и мъртвешка хладност.
Задържаха ме със прегръдки прав
и от шамари не можах да падна.
Приспивно ме люля в зъл скут мълва,
ръка любовна смля ме като лапа.
И от милувни нокти прокървял,
и от целувки юдини изхапан,
вървя днес, оживял от смърт. Коя
по ред е, ги обърках. Нямат чет те.
От "пляс" и "мляс" съм спрял да се боя.
По раните другарите броя,
по белези от устни - враговете.

                                      Д.Дамянов

.

[изгубеният рай]

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

Че всяка вечер теменужена
ти виждаш бедните деца
и обидата незаслужена
по изнурените лица.

Съдбата рано ги излъгала,
живота сграбчил ги отвред
и ето ги: стоят на ъгъла,
с прихлупен до очи каскет.

Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?

Пред твоите витрини блескави
накуп застават често те
и колко скръб в очите трескави,
и колко мъка се чете!

Но тръгват си те пак одрипани,
с въздишки плахи на уста,
а тез витрини са обсипани
с безброй жадувани неща...

Ти целия скован от злоба си,
о шумен и разблуден град,
и твойте електрични глобуси
всуе тъй празнично блестят!

[изгубеният рай]

Казваш ми: "Тежък и мъчен човек!"
Вярно. Такъв съм. Не искам да споря.
Но във живота - ни лесен, ни лек -
вече ми втръсна от лесните хора.
Тях ще ги срещнеш на път и под път -
не хора, а ангели същи небесни.
Пълен със тях е и пъка светът
от лесните хора.
Те, хората лесни,
ще дойдат край тебе, край мене, край нас
и без да ги викаш. И в лесното само.
В минутата лека и в лесния час,
когато от тях нужда никаква нямаш.
Празни и леки, със дух - пушек лек -
те ще изчезнат в минутата съща,
в която най-тежкият мъчен човек
с най-тежките крачки внезапно се връща.
С най-мъчната дума, с най-лютия лек
ще дойде той раната в теб да затвори.
Да, нека съм тежък и мъчен човек!
Влудяват ме леките, лесните хора!

                                    Д.Дамянов

[niky]

 
Още го помня как стоеше самичък в количката, но не се предаваше!

[изгубеният рай]

Обичам ти тъжните песни, Народе!

Запей ми пак тихо, на жал,

Как паднал прострелян в гората войвода

И как гурбетчия умрял;

Как онзи Стоян към бесилото слизал

С усмихната кротко уста,

Как Бойка му дала най-чистата риза,

Да бъде левент и в смъртта;

Как жадна жадняла жетварка в полето,

Как рана хайдушка кърви;

Как плакал дюлгерин и вдигал калето

Все от комитски глави...

Запей ми, Народе, пак с тихата милост,

Която в гласа ти звучи!

Запей ми, запей ми със тъжната сила

На своите сухи очи!

Не сухи! Ти плачеш, когато ги пееш.

От песните хваща те жал.

А нявга от песен по-страшно живееш,

Но малко сълзи си пролял.

Мигар животът ти беше тъй лесен?

Животът така те смрази,

Че само когато го чуеш на песен,

Се сещаш, че имаш сълзи!

Когато във песен скръбта си излееш,

Олеква събраната жал!

Народе, добре че умееш да пееш!

Как иначе би преживял?


Дамян Дамянов

[изгубеният рай]

Има стара приказка красива:
Даже най-големият нещастник,
Става в миг щастлив, скръбта му гасне,
Облече ли риза на щастливец.
Значи тъй? И тръгнах. И го срещнах.
Весел, млад, мотиката размахал,
Пеещ, но — без риза, сиромахът.
Просто тъй — разхвърлян, че горещо.
Дворът си копаеше. Зелена
Кърпичка постла и хляб извади:
— Поседни, хапни, ако си гладен!
Тя, бахчата, ражда. И за мене.
За децата. И за сите живи...
На човека колко ли му трябва...

... Ах, коя ли риза да му грабна!...
приказката инак е красива

         Д.Дамянов

[изгубеният рай]

Не се боя от истини, които
не са във моя полза.
На розите вземете им бодлите
и — няма да са рози.

Аз предпочитам в честните им тръни
сама да се притисна —
кръвта, която бликне от гръдта ми,
да видят, че е чиста.

Да ме напусне моят дух, свободно
крилете си разперил,
а не погребан жив в лъжа удобна,
досмъртно да трепери.

                     Н.Захариева

[изгубеният рай]

За твойто тихо идване, което
все още в мен отеква като гръм,
за даденото и назад невзето,
за прошката, че с теб съм и не съм,
за думите, понякога спестени,
за ласките, които не спести,
за силата, която вля у мене,
когато беше най-безсилна ти,
за туй, че бе на мое име кръстен
и твоя лош, и твоя хубав час,
на твоя малък пръст наместо пръстен
горещите си устни слагам аз.



Публикациите са слети: 16.04.2015г 22:10ч
Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта – и първото страдание,
верността – и нейните лъжа,
ласките – и първата досада,
клетвите – и първата въжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи – с очите ми,
силата – със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика – при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш –
по-добре е да не спиш:
да си идеш – ще ти бъде трудно,
да се върнеш – ще се унижиш.

             Стефан Цанев


Публикациите са слети: 16.04.2015г 22:10ч



Тази вечер ще си легнеш рано,
но до късно няма да заспиш.
Дълго ще разчиташ по тавана
туй, което трябва да решиш.
Ще се ровиш в спомени и дати,
ще възкръсваш трепети и дни
и ще трупаш мълком във блюдата
на сърдечните везни:
радостта – и първото страдание,
верността – и нейните лъжа,
ласките – и първата досада,
клетвите – и първата въжа.
Ще претегляш, ще сравняваш скритом
устните ми с нечия уста,
нечии очи – с очите ми,
силата – със нежността...
После ще объркаш всичко и наслуки
ще запълваш слепите блюда:
ще поставиш любовта при скуката,
навика – при любовта...
Страшно ще ти е да се събудиш –
по-добре е да не спиш:
да си идеш – ще ти бъде трудно,
да се върнеш – ще се унижиш.

             Стефан Цанев


[/quote]
Публикациите са слети: 17.04.2015 19:49
До къде искаш, Господи да порасна?
Да обичам въпреки – успях!
Егоизмът ми съвсем угасна.
Доста болки изтърпях.

Да прощавам въпреки научих.
Да живея въпреки можах.
Не един шамар от враг получих.
Грешки колко осъзнах!

Да работя въпреки се мъчих.
И да вярвам въпреки не спрях.
Въпреки страха си се отключих
и напук на прашките, летях!

Въпреки че скръб ме дави,
смея се и през сълзи!
Но кажи ми, Боже, как се прави
въпреки да не боли?

Мадлен Алгафари

[изгубеният рай]

Улици към мен протягат
топли лампени ръце,
към прозореца ми бяга
лъч с неоново лице.

По листата като птици
плуват лунени петна.
Светли огнени езици
са звездите във нощта.

Вятърът вратата бутва
и повиква ме навън...
Снопче светлини се срутва
пред лицето ми със звън.

В улици хилядоцветни
впускам се като вълна;
хора и усмивки летни
грабват мойта тишина.

Улици под мене тичат,
тупка пулсът на нощта,
а по клепките се стича
радостта като сълза.

                    П.Доброволно

[изгубеният рай]

— Свободата, Санчо!... — Дон Кихот горещо
маха две ръце — две мелнични криле.
— Свободата, Санчо, е велико нещо!
... Санчо го не чува — тъп като теле.
— Санчо, разбери ме!...
Санчо не разбира.
Санчо дъвче нещо. Санчо е зает.
Дон Кихот откача. Дон Кихот умира.
Санчо оцелява. И върви напред.

                    Д.Д.

[bustama]

                                      Изхабен град, улици, ниви,
                                      червей без пръст.
                                       
                                      Изхабен часовник, стрелки,
                                      време - посоки без път.

                                      Изхабени родени - мъж, жена, дете,
                                      три метра пръст.

                                      Изхабеното семе -  смърт, глад, ракия, грозд,
                                      цвете и кръст!

                                                            С.Е.Г

[изгубеният рай]

Така се завръщат единствено птиците,
не питат чие е гнездото под тях,
отпускат крилете, втренчват зениците
и топлят в черупките птичия грях.

Така и душата ти днес се завърна,
изглежда случайно попадна на теб,
и още от входа дома ти прегърна,
и тясната стая превърна във степ.

И седна в креслото ти, малко кокетна,
отпаднала малко,поиска вода.
А после с гласа ти,във тебе прошепна,
че някой е сгушен пред тази врата.

И ти се завтече... И ти му отвори...
То беше подобно на взрив от скали.
Звездите се дръпнаха още на горе.
Земята за миг своя ход намали.

И само от някъде, някакви птици,
презрели студа и митичния юг,
кръжаха и пееха.Бяха душите ви,
които остават за винаги тук.

[изгубеният рай]

Боса да тръгна... Дали ще боли?...
В тревата да легна... Дали ще е твърдо?...
Детство да върна... Не мога, нали?...
А някога можех света да обърна...
Време да спирам... Дали ще е трудно?...
В локви да скачам... Ще се намокря!...
Света да изследвам – вечно учудена,
без страх, че ще имам петна по роклята...
Цветя да откъсна – сега ми е жал...
Къде ли онази невинност остана?...
В дъжда да се втурна и цялата в кал
да се прибирам при мама...
Облак да хвана?... Ще го изпусна...
След коте да хукна... Ще ме одраска!...
А някога беше филията вкусна
поръсена само със сол и щастие...
Стига ми толкова. Достатъчно раснах.
Вече избирам да се смалявам.
Боса ще тръгна... Боли ме... Прекрасно е!
Божичко... Нека!... Не съжалявам..
                                      М.Д.

[изгубеният рай]

"Селце ... стари живи дървета,
къщички, чардаци и уют,
бабички, седнали на пейките,
добри очи, набръчкани лица,
изморени ръце и забрадки на цветя,
Звънци, прибиращо се стадо,
черно бяла котка спяща на перваза,
мирише на сено и вечер,
щурчета свирят, лае куче,
чисти дворчета, спретнати лехи,
шарени изпрани черги, ветрец,
чешма, течаща на мегдана,
ледена вода и надпис над чучура,
оранжевото слънце бавно слиза
над хълма зелен,
силна, черна, дишаща земя ...
покой ..."