Добър вечер

[изгубеният рай]

НЕ ТРЯБВА ДА ТЕ ТЪРСЯ

Дамян Дамянов

Не трябва да те търся. Няма!
Не бива да те виждам. Няма!
Не можеш да ме любиш. Няма!
Завинаги от теб ще си отида.
Ще се превърна в сянка - невидимка.
И цял в мълчание ще се зазидам!
Но само, само да не те обичам -
това не мога да ти обещая!...
И страшното тогава ще настъпи:
останала съвсем, съвсем без мене,
без мойте тромави и тежки стъпки,
без моя поглед, без гласа ми дрезгав,
без моята любов, така безкрайна,
ти цялата във студ ще се загърнеш,
от себе си сама ще се уплашиш.
И пак във всичко ще ме преоткриваш:
ръцете ми - в прегръщащия вятър,
очите ми - в звездите дето падат,
гласа ми дрезгав - в тишината мъртва,
а любовта ми - в цялото пространство.
Когато се уплашиш, ме извикай!
Където да съм, твоя глас ще чуя,
защото все ще слушам тишината...
Ако е късно, о, ако е късно,
отдън земята жив аз ще изляза,
ще тръгна с ветровете, със звездите,
със тишината, с цялата вселена,
със всичко, от което съм направен.
Ако не аз, то моята мечта.

[fam]

НЕ ВСЯКО "БРАВО!"...


Не всяко „Браво!“ е достойно.
Не всяко „Долу!“ е позор.
Не всеки химн — заупокоен.
И не хвалебствен — всеки хор.
Не всички лаври са победа.
Не всяка загуба е крах.
Не всяка истина — последна.
Не всяка грешка — смъртен грях.
Не всяка прошка е пощада.
И не надгробен — всеки кръст.
Най-истински когато пада
човек доказва своя ръст.

Надежда Захариева

И още едно много мило и  любимо:

ПЪТЕЧКАТА
~~~~~~~~~~~~
Сами сме в планината със нашия пазач.
Той готви, аз работя от утрина до здрач.

Допаднахме си с него! Но моето е само
я някоя бутилка, я тупване по рамо.

А пък от мен до стола са двеста метра път
и снощи доста плътно затрупа ни снегът.

Прегазих го и гледам: Велин към мене рине.
- Веднага да оставиш лопатата, Велине! -

Остави я и нищо. Добре, но сутринта
излизам и примигвам сред снежна белота:

Не го е карал никой, а ето – проста, ясна,
кажи-речи, излишна и до сълзи прекрасна –

върви, върви и тихо достига моя праг
пътечката от обич през трите педи сняг.
В. Петров

[изгубеният рай]

ЩАСТИЕ

Толкова дълго те търсихме... И съдбоносно.
Щастие... щастийце... Криеш се, миличко, знам.
Тъкмо те видим... Тъкмо едва те докоснем...
Тъкмо те хванем... и няма те... няма те там...

Шапка невидимка... Как ли изглеждаш тогава?
Всъщност какво си?.. Не подозирам дори...
Дълъг живот?.. И любов?.. И успехи?.. И слава?..
Много приятели?.. Много и много пари?..

Колко години... И всяка с това ни сурвака.
Земни неща... Мили боже, това ли е то?
Ах, покажи се на светло... Съвсем преди мрака.
Щастийце... Миличко... Пак ли се криеш...Защо?

Може би ти си наоколо... Без да го знаем.
Живи сме още... Изнервени... Стари... И зли...
Дай ни се... Все пак... За малко... На края... На заем...
Утре, например... Когато снегът завали...

Ето те... Идваш... Аз чувам гласчето ти звънко...
Хитрият поглед... Малката умна глава...
Двете опашки на ластик...Вратленцето тънко...
Господи, колко сме глупави... Ти си това...



                             Н.Й.

[niki_o]

 

[bustama]

        Любовта, Марийке...


Любовта, Марийке... е като хляба.
Трябва, брашно, мая, сол, захар, вода.
Да втаса, Марийке,
се иска да чакаш.
Да може, да растне в нея плода.

Хм... бре Иване, добре че го каза.
Но трябва и ръце да дойдат, да месят това - що ти любов го наричаш, тя иска да пламне, да расте в нея плода!

 Така е, право говориш!
Нужни сме ние в света.
Да може заедно с теб да оставим,
хляб за наште деца.

С.Е.Г.

[изгубеният рай]

Когато изтече след всички гости
на тостовете шумната река,
безкрайно тихо и безкрайно просто
ще вдигна чаша и ще ти река:
"Наздраве, мили мой, за всичко светло,
като искрица да е то дори -
една единствена звезда в небето
със пътеводна светлина гори.
Наздраве, мили мой, за всичко тъмно,
дори като вселена да е то!
Навярно без голготата му стръмна
не би изгряло нашто тържество.
Не трудното, а лесното погубва
човешкото в човешката душа.
И тя не би разкрила свойта хубост
без шмиргела на грозните неща.
Наздраве, мили мой, за всички нощи
и всички дни - и лоши, и добри -
които идват и в които общо
ще светим с теб, додето изгорим!"
                          Н.З.

[изгубеният рай]

"НАРОДЕ????"

 
...А страничката, види се, е мокра...
Какво? Сълза? Кал? Кръв?... Листът мълчи.
Нима е плакал тъкмо той? Жестоко!
Нима е носил кал - тъй чист дълбоко?
Той - чистият, с безсълзните очи?
Чия ли кал - ако е кал? - сребриста
светлее в жълтеникаво клише?
Чия ли кръв е капнала на листа?
Чия ли мръсна болка свети чиста
по пътя му към святото въже?
Какво е питал с този вик, раздърпан
в шест букви с питанки накрая? И плачът
пелин ли жъне с четирите си сърпа,
които карат всеки да изтръпне?
Подир "Народе????" И мълчат! Мълчат!
Какъв "народ"? И кой "народ"? проклето
въже от Къкрина до София виси!
Какъв народ бе племето, което
тъй не успя от двайсет заптиета
единствения - него - да спаси?
Къде се беше изпокрил? Къде бе
се поприбрал на топло и добре,
та не можа на оня вълчи хребет
една потеря малка да издебне?
А тръгнал бе за него той да мре!...
За същия... Един от двайсет воден.
Един измежду цял народ "свещен"...
От четри страшни питанки прободен,
и днес кърви духът ми цял - "Народе????"
Ни глас, ни образ... Питанките - в мен!
И, грях - не грях, ги вадя и се кръстя -
под тях, прости ми, Боже, лик личи:
ни турчин див, ни оня чер поп Кръстьо...
А ти, народе мой, и чист, и мръсен,
на онова въже го окачи!
                Д.Д

[изгубеният рай]

ЧОВЕКЪТ

Човекът, който всяка сутрин, когато слънчицето грейне,
и младите жени излизат навън с найлонови торбички
да хвърлят нощния боклук… ей тук…в кварталния контейнер -
Човекът, именно Човекът… е по-щастлив сега от всички.

Спокоен е… Със колко битки успял е да го извоюва.
Все още силни са ръцете, когато свиват се в юмруци.
Себеподобните го мразят… И кучетата негодуват.
Не смеят да припарят даже и циганите със каруци.

Матракът му, на който нощем спи във тунела под канала…
И одеалото, с което грижливо, дълго се завива…
Палтото… Шапката, която била е преди време бяла…
И петгодишните обувки, които още си ги бива…

Той има всичко… Няма име… Не знае никой от къде е.
Едно портретче във ръцете понякога до болка мачка.
Човекът днес във пещерата на прадедите си живее.
И носи във чувал закърпен поредната си ловна плячка.

Той е безсмъртен… Той е вечен… Върти се шеметно земята.
Денят започва… Със джакузи… С кафе след снощното уиски.
Човекът… Страшният човек… С когото плашим днес децата…
Закусва тази сутрин весел и сит със нашите огризки.
 
                                  Н.Й.


http://infobulgaria.info/uploads/news/images/prosqk5.jpg

[изгубеният рай]

След толкоз дни черни и нощи, до бяло
нагряти от мъка, която жежи,
аз идвам от ада - главня изгоряла,
запален вик, стенещ гняв: "Още съм жив!"
И още ме има! И още съм тука -
напук на душмани, на тъмни души,
на камък не джама - душата ми пукнал
със дупка несрастваща... Още съм жив!
Още по тази земя грешна щъкам
с товара си, който от мен по-тежи,
под който издъхвам, додето го мъкна,
но който с гласа ми пей: "Още съм жив!"
Не сте ме убили, нещастници празни!
Не сте ме сразили с одумки-лъжи!
Ще съществувам и ще ви лазя
по нервите тънки: "Още съм жив!"
Ще идвам в съня ви - вампир - да ви стряскам!
...Не дойда ли някоя нощ, онемял,
не ви ли събудя с юмрук (или с ласка!),
елате при мен със разплакани маски
да проверите дали съм умрял.
 
            Д.Д.

[изгубеният рай]

END!

[изгубеният рай]

Добър вечер

Душата ми — задръстен тъмен кладенец,

не пуска вече, капчица не пуска.

С години хвърляни и неизвадени,

лежат на дъното й мъртви мисли, чувства.

Лежат куп неразложени удавници

с лица и имена на свидни хора.

Дрънчи напразно кофата и бавно все

без капчица вода се връща горе.

А буен извор бликаше в недрата там.

И някога, във засуха и жега,

кервани жадни друмници, изпратени

от жаждата си, спираха край него.

Нима изпиха кладенеца, извора?

Нима във жаждата си, все неутолена,

те всичката ми влага тъй изблизаха,

че не остана капчица за мене?

Проклинам се за свойто, безпощадното,

човеколюбство. То гнева ми ражда.

Жестоко е да бъдеш хорски кладенец,

до който да умреш накрай от жажда. Д.Дамянов